Хора, обичайте се!

Апокалипсис. Да, това беше Апокалипсис, или, по- точно, опит за Апокалипсис. Нали има разни теории за него: че тогава умират всички; че умират само най- добрите хора и отиват в рая, а лошите остават да се мъчат на земята; че умират лошите, а добрите остават да се наслаждават на живота. Сумати теории. Защо тогава само моето семейство остана живо? Кой е решил, че те са най- добрите, или най- лошите? Защо? Защо аз не бях с тях до края?

Спомням си Земетресението. Тъмна нощ. Пуkаше дърво и камък. Сещам се как си стискахме ръцете си докато очите ни се пълнеха със сълзи, а стъпалата трепереха от страх.

По навик захапах устните си. Знаех, че няма нататък. Няма повече. Няма нищо. Само ние четиримата и всеки Последен Момент. За пръв път пожалих, че не съм живяла като за последно, че всяка нощ заспивах с надеждата, че утре ще се събудя и денят ще е по- хубав.

Сега знаех, че е дошло Последното Време и все пак се чудех: хората около нас се пръскаха на парчета, мълниите правеха пукнатини в земята и те като с куршум покосени падаха в нея. На другите пък някакъв невидим джелат им режеше главите. Отникъде се появяваха бесила... Хора умираха измъчвани от треска, пръстите им пукаха и кръвта се лееше от тях като на фонтан. Моите стояха уплашени, замръзнали. Аз бях учудена. Щом ние оцеляхме, значи- няма Господ! Ако имаше, щяхме да сме сред умрелите! Нали смъртта е наказание??? Какво се случва???

Хрумна ми! Всеки Момент е последен за някого. Последното Време, да, но не всички умираме в един и същ Момент! Та може аз да съм следващата!

Ах, как пожелах да живея! Как ми се искаше да жертвам красивите райски картини, да ги сменя с гледката към горещите комшийски къщи и разпадащите се гръмящи планини! Само да живея! Само отново да прегърна сестра си! Да изтрия сълзите на майка си! Да усмихна баща ми!

Но Моментът не питаше нищо. Той заби меча си точно зад мен. Хиляда мълнии полетяха след него. Пак земетресение! Успях само за сеунд да видя шестте очи. "Не ме изпускайте!"- беше отчаяният ми последен вик. Нищо не можаха да сторят. Стояха на ръба на провала, докато аз пропадах все по- дълбоко, докато лицето ми гребаха случайно преживели Корени на Предисторическите Дървета. ръцете ми горяха от копривите, за които се хващах при всякакакъв опит за спасение. една змия падна върху рамото ми и, премряла от страх, само кротко се сви около шията ми. Черната Вдовица най- спокойно ми плетеше диадема в косата. С последни сили забивах ноктите си в коренясалата земя. Със зъбите си захапвах всяка брънка твръд косъм. Стана ми жега. От дъното идваше светлина. Златистото кълбо ми се радваше. От далече само чувах крясъците на майка ми. Реших д апропадна. Полека изпусках всички режещи ръцете Земни Жилки.

Изведнъж, някакаъв шум! Изморените ми от угаснала надежда очи погледнаха нагоре. С луди крачки и истеричен вик някой тичаше към мен! "Чакай! Не падай! Не! Не умирай! Аз съм тук! Ще те спася! Аз винаги съм тук!" О, не! Това е той! Милият! Любовта! Не! Не искам и той да падне! Няма! Не давам! почти умрях огато видях, че и той се хлъзна и падна в провала. Но, я виж ти чудо! Земята тръгна д асе събира и Предисторическите Корени го задържаха точно над мен! Обезумяла од щастие, че го виждам след толкова години, не чух какво ми каза. Сърцето само тръгна нагоре. Отново поисках да живея. Заради него- защото той искаше, а аз бях готова и себе си да му сложа на трапезата ако беше гладен и нямаше какво да яде. Бях готова и никога повече да не го виждам в друго облекло заради живота, който избра.

"Подай си ръката", провикна се по- силно и Беспосочните Ветрове донесоха гласа до ушите ми, Любовта (извънвременната) до сърцето ми. Кръвта ми оживя, костите сами тръгнаха да повдигат ръката нагоре. Мозъкът изпадна в еуфория и не беше за употреба- вече се наливаше със шампанско и празнуваше любовта.

Усетих нежния допир на пръстите му докато последният Безпосочен вятър върлуваше пред лицето ми. стисна ме ръката на любимия ми и пред нас се отвориха хиляда Цветни Пътища. Всъщност аз, омаляла, заспах. той ме влачи през всички ония корени, клони, листя, змии, треви, през всички ония страшни предели, които преди малко пребиха костите и душата ми. Като че ли всичко пред него се махаше и му проправяше път до върха. покрита с одеялото, изтъкано оъ най- чистата Любов, аз спах до края, докато не ме изнесе навън от провала и не зашкрипяха вратаат на Каруцата. Тогава само за миг отворих очите си и видях, че от другата страна на провала все още стоят моите, но вече без емоции, обърнати с гърба към мен, като че ли там, където стоях с него и с Каруцата на Черния кон, нямаше нищо. Нямаше как да отида и да им кажа, че съм жива. Само неговият поглед ми говореше, че те знаят. Главата ми падаше. Той ме прегърна леко и вече усещах, че заспивам върху рамото му. помилва ме по косата и прошепна: "Само спи. Аз съм тук! Аз винаги съм с теб!"

Не знам кога ме е сложил в Каруцата. Не знам кога сме тръгнали. Само по едно време усетих как Тя подскача над Горския Друм и чух Ходовата Музика на Черния кон.

Той седеше до мен и милваше косата ми. Заех, че съм сигурна. Още по- важно: знаех, че ме обича. И не ми пукаше, че никога няма да сме заедно, че не съм облагодетелствана да нося неговия пръстен и да пазя децата му. Той се бе обрекъл на живот без земните радости, каквито са брак и деца и събуждане всяка сутрин край любимата жена. Бе се обрекъл на живот без сутрешно кафе, без целувки в устата. Бе се обрекъл на друго име, а аз разбрах, че обичам безкрайно и неговия избор!

Пристигнахме в манастира. На портата ни посрещна една стара жена. Познато лице. Да! Сещам се! Та това бе Майка Йоанна (Йована)! жена, позната със смирения си дух, сладката и топла усмивка и с огромната мъдрост. Много пъти, когато слушах историята за погановския манастир, изтъкана от нейните уста, аз се питах колко трябва да е голям мозъкът на човека, за да съхрани цялото това знание. Тя почина преди десетина години, но остана завинаги жива в спомена на народа. Затова аз не се учудих когато я срещнах точно там- на портата на мъжкия манастир. Та той самият беше посветен на светица: на Света Богородица. Майка Йоанна заслужаваше да се появи като олицетворение на тази чистота.

Любимият ми знаеше, че не мога да се движа. Внесе ме през прага на наоса. самата църква беше странна комбинация на църква и конак. Имаше много стаи с легла. внесе ме в едната от тях и ме сложи в леглото. Беше пълна с икони на светии. Заглеждах се дълбоко в очите им без съзнание за нищо друго, освен за това, че съм сътворена за да обичам и че Господ ме е дарил с Любов по- чиста от най- бистрата вода. Благодарна до мозъка на костите си, заспах.

След два- три часа, всъщност и аз не знам колко време бе минало (знам само че междувременно той и още други монаси минаваха през стаята за да ме видят), една нежна ръка ме помилва по бузата ми и тихичък глас ми прошепна:"Чадо, събуди се, имаш работа". Майк Йоанна грижливо се бе надвесила над мен. Седнах. Тя ме попита: "Усещаш ли благодарност към човека, който те спаси?"

"Да, Майко, безкрайна благодарност..." (и любов- помислих си, но не казах).

"Слушай, чадо. Спасявайки теб, той е застанал срещу волята на Господ. Онова, което е аправил, е импулсивно- грешно. За да го спасиш от гнева на Господ, трябва да обиколиш няколко кръга около църквата. Пък и ти си, чадо, много болна. Обикаляйки около църквата, ще спасиш и него и себе си ще излекуваш."

Тръгнах безпоговорно. Църквата беше голяма и трябваше много да се обикаля. белите дробове боляха, коленете трепереха, в мозъка като че ли безброй бръмбари се роеха, но мисълта ми беше чиста: "Аз ще го направя! Нека новият живот да бъде нашето дете!" В края на третия кръг отново срещнах Майка Йоанна. Седеше на троножка пред входа на църквата и говореше с още две жени. Застанах и я попитах: "Достатъчно ли е, Майко?" Тя ме погледна благо усмихната и ми каза: "По принцип би трябвало да обиколиш девет кръга, но Господ награждава труда и, ако не можеш повече, достатъчни са и три кръга".

Няма такова нещо! Ще продължавам нататък! Даже не я изслушах до края. Като че ли получих крила, вдъхновена с любов, тръгнах на среща с четвъртия кръг. Тя, учудена, защото знаеше, че никой до сега не бе успял и три кръга да обиколи, прошепна на другите жени: "Това не е само благодарност. Това е нещо много по- голямо, нещо много по- възвишено. Това е само чиста любов между тях двамата, която Господ винаги обича!" Звънът на будилника ме събуди. Следващата нощ нищо не сънувах. Но снощи отново- него: беше ми дошъл вкъщи и ме канеше с ракия и с мед...